Настасия де Куинси

*лик - Ashley Benson*

~Настасия де Куинси
~17
~Барманка
~Некромантка
~Да съживява мъртвите
~"Беше лято. Беше топло. Късата ми рокля се усука около краката ми. Вече наистина бях закъсняла. Трябваше да побързам. Ускорих крачка. Сигурно сестра ми ме чакаше.
Чу се изсвистяване на гуми. Обърнах се. Една кола се приближаваше бързо към мен. На няколко сантиметра от мен колата спря. Врата се отвори и от там се показа едно момче на може би 20-22 години. Направи няколко крачки и застана точно пред мен. Хвана ме силно за ръката и ме затегли към колата. Не знаех на кой свят съм... Времето сякаш минаваше адски бавно. Усетих как ме качи в колата... а аз дори не успях да се съпротивлявам... и тогава започна всичко.
Той наистина се гавреше с мен. Дори не можех да извикам. Колата спря. Усещах ръцете на този ужасен човек върху мен. Искащи. Търсещи. Намиращи. По лицето му виждах удоволствието което му доставяше всичко това. Затворих очи и просто се молех да свърши най-накрая. И може би след половин час наистина свърши. Отворих очи и благодарих наум. Но тогава видях нещо, което смрази кръвта ми. Шофьора на колата се измъкна от мястото си и дойде на мястото на изрода. Сега всичко започна отначало. Исках да го накарам да страда. Исках да го убия. Но нямаше как. Неусетно, докато съм била с вързани очи, единият беше завързал ръцете ми... Опитах се да извикам, но от устата ми излезе само един нечленоразделен звук..."
Отворих очи. Исках да изтрия образите, които отново бях видяла в съня си.
Всички тези образи ме преследваха вече цяла година.
Тогава бях едва на 16 години. Как можеха да направят всичко това... точно на
мен. Как можеше?! От тогава почти не контактувах с мъже. В началото беше още по-зле. Не можех да ги понасям. Мразех всичко в тях. От сваляческите им усмивки, до тъпите опити да ме вкарат в леглото си.
С времето сякаш ставаше по-лесно, но все още изпитвах някакви затруднения. Разбира се, имах мъже за приятели, но това не значеше че всичко е забравено.
Просто нямаше как. Всяка нощ кошмари като този ме преследваха и отказваха да ме оставят на мира. Но важното беше, че те са нещо като навик... ежедневие. Дори не им обръщах внимание. Но все пак, те ми напомняха, какво стана. Каква беше причината да стана такъв затворен човек.
Мислите ми се прекъснаха от звъненето на часовника. Отново бях станала преди алармата... станах и започнах да се приготвям. Взех набързо душ, след няколко секунди застанах пред гардероба. Както винаги се зачудих какво да облеча. Накрая се спрях на едно лилаво потниче с бели, къси гащи.
"Здрасти, Насти" - чух гласът на Рейчъл в главата ми...
да, как можах да го забравя. Трябваше да ви спомена... след онзи ден, когато
онези изроди ме зарязаха в гората и трябваше да седя там цели 3 дена, преди да ме открият... придобих умения. Каквито никой няма... добре де, почти никой.
Станах некромант. За тези, които не знаят... това е дарба... мисля, че това е
най-точното понятие, която ми позволява да говоря с мъртвите... и дори мога да ги съживявам. Добре, че до сега не ми се беше налагало... добре де, никой от тях не ме беше карал... Нас? - чух отново в главата ми.
А да, Рейчъл...съжалявам, отнесох се. - побързах да й отговоря.
Тя беше единствения дух с който поддържах толкова дълго контакт. Тя просто беше самотна. Нямаше си никой. Беше починала в някакъв инцидент. Пиян шофьор я блъснал. Карал с над 200 км/ч. И за това пострадала тя. Не той, а тя. Как си? - попитах я нежно. Беше много емоционален човек... добре де, това не се връзваше, по-скоро много емоционална личност.
Ами как мога да съм?! Мъртва... - скастри ме тя.
Добре де, съжалявам... Рейч, трябва да ходя. Ще се чуем по-късно. - обещах й и набързо започнах да се обличам. Тя смънка някакъв неразбираем отговор и изчезна от съзнанието ми. Слязох на долния етаж. Там сестра ми правеше някакви сандвичи. Ухилих й се палаво и си взех единия. Налях си чаша кафе и се облегнах на плота.
- Добро утро, сестричке. - поздравих я и отхапах от сандвича. - Как сме?
- попитах отново, чак след като успях да сдъвча хапката.
- Супер, мила. Няма ли да закъснееш? - попита ме както винаги, загрижено.
Аз само завъртях очи и се качих нагоре, докато продължавах да ям от сандвича. Взех си чантата за училище и излязох.
- Чао, Леа... - провикнах се и затворих вратата...
***
Часовете в училище минаха монотонно. Бързах да се прибера в къщи. Когато
най-накрая го направих хлопнах вратата зад мен и се качих в стаята ми. Облякох една стара тениска. И седнах. Започнах да си правя всичките скучни домашни.
Когато най-накрая успях, вече беше станало 6 часа. Скоро щеше да стане време да ходя на работа. Сестра ми се опитваше да ме накара да се откажа от нея... но ми беше приятно. Работех в един от известните клубове в Париж - "Nèo". Макар, че бях на 17, собственикът - Чарли - ме прие. След може би
месец, вече се чудеше как е преживявал без мен. Имах си една фалшива лична карта и една истинска. Тук рядко идваха полицаи, но бях инструктирана и се справях перфектно. Никой освен охраната, Чарли и мен не знаеха, че съм непълнолетна.
Спрях да мисля в тази посока и започнах да се обличам. По-рано днес бях подбрала с какво да се облеча. В крайна сметка резултатът беше добър. Бях облечена в къса черна рокличка, тип Алиса в страната на чудесата с гол гръб така че да се откроява татуировката ми.
Заведението отново започна да се пълни. Мразех времето, когато хем имаше хора, хем всички бяха насядали по местата си и не ставаха да танцуват. Беше прекалено... не знам, странно. Все пак, това е нощен клуб, не кафене. Но разбира се, малко след това идва времето, когато всички стават. Започват да се поклащат в ритъма на песните и не обръщат внимание на нищо друго...
Шефът си беше тръгнал преди може би часове и аз вече наистина се чудех какво да правя... всички си имаха питиета и за сега нямах никаква работа. Дали Леа ще намине тази вечер? Обикновено първо ми казваше, но не се бяхме чували цял ден... така, че не знаех.
Обикновено когато тя беше тук, имаше много хора около бара. Толкова много хора се опитваха да я поканят на среща или просто да й купят питие... тя беше единствения човек, който допусках до себе си от... инцидента, но дори и тя не знаеше всичко. Все още се чудех как да й кажа за дарбата ми... но никога не намирах кураж, така, че ми се налагаше да крия това от нея. Беше ми трудно, но е по-добре да знае колкото е възможно по-малко...
Тъкмо се бях обърнала да нареждам някакви бутилки, когато чух някой да казва зад мен:
- Хубава татуировка, мацко. - обърнах се внимателно. Веднага от гласа, разбрах, че е поредния сваляч. Какво да се прави... явно беше, че на света има само такива "мъже".
- Искаш ли нещо? - попитах малко по-грубо отколкото исках да прозвучи.
- Да, едно уиски. - отговори ми троснато и той.
- Добре, заповядай. - по инерция взех парите му и върнах рестото. Той побърза да се отдалечи и го изгубих в тълпата...
Към 1-2 часа се върнах у нас. Беше натоварен ден... но какво да се прави. Това си беше работата в бар...